Мавриций без филтър – ром, къри, храмове и безброй нюанси на синьото -

Почти две седмици между тюркоазени лагуни, зелени планини, свещени храмове, аромат на ванилия и ром, див океан, екзотични вкусове и един глезен, който реши да участва активно в планирането на ваканцията.

Преди да заминем за Мавриций, имах онази стандартна представа, която вероятно имат повечето хора: бял пясък, тюркоазена вода, палми, кокос в ръката и много лежерно бездействие. Е, за водата, пясъка и кокосите бях права. За бездействието – изобщо. Ние очевидно не умеем да отидем на другия край на света и просто да лежим на плажа. При наличието на автомобил, карта и табела, сочеща към място, което още не сме виждали, шансът да останем спокойно върху шезлонга е приблизително нулев.

Мавриций много бързо се превърна в поредица от: „А какво има натам?“ „Чакай, тук трябва да спрем!“ „Само за пет минути.“ И абсолютната класика: „Това не беше в програмата, ама хайде!“ Последното обикновено завършваше с още няколко часа обикаляне и поне една торба с нещо за ядене или пиене.

Всъщност още преди да заминем стана ясно, че и най-добрият план може да бъде само ориентировъчен. Седмица преди полета си нараних глезена и той, без да е канен на организационната среща, наложи първата сериозна промяна в маршрута. Планинските преходи отпаднаха. Не бях особено щастлива от този факт, но изборът беше между разумна ваканция и героично куцане по маврицийските планини. Този път разумът спечели. Планините останаха за следващото ни идване. Да не си помисли Мавриций, че толкова лесно ще се отърве от нас.

А и много скоро разбрахме, че този остров има достатъчно начини да те държи далеч от хотела и без да изкачиш нито един връх. Един ден стоиш пред ярко оцветен индуистки храм и се опитваш да разбереш кой бог кой е. На следващия дегустираш ром и изведнъж проявяваш подозрително силен интерес към производството на захарна тръстика. После храниш любопитството си с къри, dholl puri и samosas, пиеш пресен кокос, вървиш сред гигантски костенурки, разхождаш се с лъвове и тигри и някъде между всичко това решаваш, че непременно трябва да купиш ванилия, ром и бисквити от маниока. За спомен, разбира се. Винаги „за спомен“.

А между всички тези приключения беше океанът. Понякога тих, прозрачен и толкова син, че започваш да подозираш, че някой тайно е увеличил наситеността на цветовете. Друг път – особено на изток – див, шумен и могъщ, разбиващ се в скалите с такава сила, че всички възвишени мисли изчезват и остава само едно простичко: „Уау.“

Имаше и вятър. Много вятър. И дъжд. От онзи, който на снимките изглежда прекрасно – косите се веят артистично и човек сякаш позира за реклама на тропически остров. В действителност половината време косата ми беше в устата. Но това са подробности, които туристическите брошури някак удобно пропускат.

Имаше аромат на ванилия, захарна тръстика и подправки. Вкус на леко пикантно къри, прясна кокосова вода, ром и морска храна. Имаше шумолене на листа, птичи песни, и маймунки и музика, която се носеше от сенчестите места край плажовете, където местните семейства прекарваха свободното си време. И имаше едно камионче за сладолед. По-точно много камиончета, но с онази мелодия…Представете си бял пясък, тюркоазен океан, палми, лек вятър. Пълна тропическа идилия. И някъде в далечината започва да звучи мелодия, която те кара да се чудиш дали идва сладоледът или започва първа сцена на нискобюджетен филм на ужасите. След няколко дни вече я разпознавахме отдалеч.

Това също е Мавриций. Не само перфектните кадри от туристическите каталози, а всички онези малки, смешни, вкусни, шумни и непланирани моменти между тях. И точно тях помня най-добре. Не колко палми имаше на даден плаж и в колко часа сме пристигнали някъде. Помня как спирахме колата, защото зад поредния завой отново се беше появила гледка, заради която планът за деня трябваше да почака; Помня хората – усмихнати, приветливи и готови да помогнат; Помня как английски, френски и креолски се смесваха около нас, докато ние се опитвахме да произнесем правилно поредното име на село, плаж или храм; Помня вкусовете. Миризмите. Смеха. И онова постоянно любопитство: „Добре, а какво има зад следващия завой?“

Може би точно с това започна нашият истински Мавриций. Не с палмата от туристическата картичка. А с желанието да видим какво има зад нея.

Северът – първата ни среща с Мавриций

Първите ни четири нощувки бяха в Гранд Бей.

Това беше първата ни база и чудесна отправна точка за северната част на острова. Гранд Бей е оживен, пъстър и ваканционен. Лодки се полюшват в залива, крайбрежието е осеяно с ресторанти и магазинчета, а океанът блести така, сякаш някой е разпилял хиляди малки диаманти по повърхността му. Още през първите дни разбрахме, че ще ни бъде трудно да следваме стриктен график. На Мавриций зад всеки завой сякаш има причина да спреш.

Някой малък плаж. Интересен храм. Пъстра сергия. Красива гледка. И нашето постоянно: „Спри тук! Само за една снимка!“ Разбира се, „само една“ почти никога не означаваше една.

Перейбер – малкото парченце рай, което открадна сърцата ни

От всички плажове, които посетихме, Pereybere остана сред абсолютните ни фаворити. Не защото останалите не са прекрасни. Напротив. На Мавриций дори най-обикновената крайбрежна гледка има способността да те накара за миг да забравиш какво си искал да кажеш. Но Pereybere имаше нещо специално. Може би беше сравнително малкият и уютен залив. Може би прозрачната вода, която край брега изглежда почти като стъкло, а след това преминава през всички възможни нюанси на тюркоаза. Или просто онова необяснимо усещане, че точно в този момент не ти липсва абсолютно нищо. Перлено светъл пясък, блестящ син океан и зеленина. Това съчетание е толкова красиво, че думите започват да звучат недостатъчно. А на мен ми се искаше просто да стоя там. Да усещам вятъра в косите си. Да слушам листата. Да гледам водата. И да запомня.

Кап Малерьо и църквата с червения покрив

Продължихме към Cap Malheureux и една от най-разпознаваемите гледки на северен Мавриций – Notre-Dame Auxiliatrice. Малка бяла църква с яркочервен покрив, застанала почти на самия бряг на океана. Толкова семпла и едновременно толкова красива. Зад нея – синьо море, хоризонт и островчето Coin de Mire. Името Cap Malheureux означава приблизително „Нещастен нос“ и е свързано с трудните за мореплавателите води в района. Северът има важно място и в колониалната история на острова. Колко странно е, че място с толкова тъжно име днес носи толкова спокойствие. Стоях пред малката църква и гледах океана. Има нещо много красиво в срещата между човешката вяра и огромната природна стихия. Едната ти напомня колко малък е човекът. Другата – колко голяма може да бъде надеждата му.

Захарта – сладката и невинаги сладка история на Мавриций

Посещението ни в L’Aventure du Sucre беше много повече от туристическа спирка. Захарната тръстика е навсякъде на острова. Полята ѝ се люлеят от вятъра като зелено море, а когато слънцето ги огрее, сякаш всяко стръкче носи малко злато по себе си. Но зад красотата стои сложна история. Захарта е тясно свързана с колониалното минало на Мавриций, с робството, а по-късно и с пристигането на работници по договор, много от тях от Индия. Тази история до голяма степен обяснява и днешното невероятно културно многообразие на острова. Точно такива места обичам. Не само да видиш нещо красиво, а да разбереш защо е там. Какво е било преди теб. Кои човешки съдби стоят зад пейзажа. И понеже историята върви много добре с дегустация – стигнахме и до ромовете New Grove. Аромати на ванилия, карамел, плодове, дърво… Всеки ром носеше различен характер. И тук възникна един сериозен проблем: Как да дегустираш толкова интересни неща и да не си купиш нищо? Ние така и не открихме решение.

Порт Луи – градът, в който няколко свята живеят един до друг

Порт Луи ни показа друго лице на Мавриций. Шумно. Пъстро. Ароматно. Живо.

Ако плажовете са нежната мелодия на острова, столицата е неговият оркестър. Централният пазар беше точно такъв, какъвто обичам един пазар да бъде – цветен, леко хаотичен и пълен с живот. Плодове, зеленчуци, подправки, хора, разговори, аромати. За мен пазарите винаги са едни от най-истинските места, на които можеш да усетиш характера на една държава. После преминахме през Chinatown. И сякаш за няколко улици се озовахме на друг континент. След това – Caudan Waterfront, с крайбрежната алея, магазините и модерното лице на града.

Но най-силно ме впечатли друго. На толкова малко пространство могат да съществуват индуистки храмове, църкви, джамии и китайски светилища. Различни начини човекът да търси Бога. Различни символи. Различни молитви. А всъщност толкова сходни човешки надежди.

Храмовете – когато цветовете се превръщат в молитва

Храмовете на Мавриций бяха сред местата, които ме развълнуваха най-силно. Посетихме тамилския храм Kailassam, Amma Tookay Kovil, Shri Vinayagar Seedalamen Kovil и други религиозни места. За човек, израснал сред европейски църкви, тази среща с цветните индуистки храмове е истинско преживяване. Те сякаш разказват истории върху стените си. Богове, богини, свещени животни, митологични сцени и десетки фигури, всяка със своя символика. Кайласам е свързан с почитането на Шива – едно от основните божества в индуизма. Шива е свързван с разрушението, но и с преобразяването. И това е идея, която много ми харесва. Защото краят невинаги е просто край. Понякога нещо трябва да приключи, за да започне друго. Да оставиш старото. Да направиш място. Да тръгнеш. Да се промениш.

Гранд Басен – там, където тишината има глас

Grand Bassin, или Ganga Talao, остана едно от най-силните ни духовни преживявания. Свещеното езеро е разположено във вулканичен кратер, обградено от зеленина, храмове и статуи на индуистки божества. Според религиозната традиция водите му са духовно свързани със свещената река Ганг. По време на Маха Шиваратри хиляди поклонници се отправят към езерото, много от тях пеша. Тук се издигат и внушителни статуи на Шива и Дурга. Шива – преобразяването. Дурга – силата, закрилата, победата над злото.

Не разбирах всички ритуали. Не познавах всички символи. Но не е нужно да принадлежиш към дадена религия, за да почувстваш, че едно място е важно за хората. Това се усеща. И точно там си помислих колко красив става светът, когато вместо да се страхуваме от различното, просто го разглеждаме с любопитство и уважение.

Казела – когато сърцето забравя обичайния си ритъм

Едно от най-силните преживявания за нас беше Casela Nature Parks. Тук имахме среща, която няма да забравим. Лъвове. Тигри. И онова странно усещане, когато разумът ти казва колко могъщо е животното пред теб, а очите ти отказват да се откъснат от него. Да бъдеш толкова близо до голям хищник е трудно за описване. Виждаш походката. Лапите. Мускулите под козината. Погледа. Дори и как висят на дървото и дебнат жертвите си.

И внезапно осъзнаваш колко невероятна е природата. Сърцето ми препускаше. Вълнението беше огромно. От онези моменти, в които ти се иска времето едновременно да спре и да продължи, защото нямаш търпение да видиш следващата секунда. Много важно за цялото преживяване беше отношението на водачите. Срещнахме прекрасни хора, които ни обясняваха, даваха информация и ни водеха през преживяването спокойно и професионално.

А след големите хищници дойдоха гигантските костенурки. Съвсем друга енергия! Спокойни. Бавни. Величествени. Сякаш природата ни каза: „Достатъчно адреналин. Сега ще ви покажа как се живее без бързане.“ Гледах ги и си мислех колко много можем да научим от тях. Ние, хората, непрекъснато тичаме. Бързаме дори когато сме на почивка. А тези огромни създания сякаш притежават цялото време на света. Може би понякога трябва да бъдем малко повече като тях.

Флик ен Флак и Тамарин Бей – две различни лица на западния бряг

Flic en Flac е огромен. И въпреки че имаше много хора, не го почувствах шумен или претъпкан. Пространството е толкова голямо, че всеки сякаш намира собственото си малко кътче. Тук отново забелязахме нещо, което много ми хареса на маврицийските плажове – естествената сянка. Палми и широколистни дървета създават прекрасни сенчести места. Няма нужда всичко да бъде покрито с редици чадъри. Природата е свършила тази работа много по-красиво.

А Tamarin Bay…Тамарин остана сред любимите ни плажове. Тук природата е по-дива. Планините стоят на заден план, реката среща океана, а пейзажът изглежда така, сякаш някой е събрал няколко различни картини в една. Вятърът разпилява косите ти. Вълните идват една след друга. Сърфисти бягат към водата И душата сякаш става по-лека. Тук тя отново полетя. Не като птица, която бяга от клетка. А като птица, която никога не е знаела какво е клетка.

Ле Морн и Бел Омбр – югът, който ме остави без дъх

Ако трябва да кажа коя част от Мавриций ме развълнува най-силно, това е югът и особено югозападът. Бел Омбр. Ле Морн.

Зелените планини. Пътищата между захарните полета. Дивият океан.Тук природата сякаш е решила да говори по-силно. Le Morne Brabant се издига над лагуната като древен пазител. Но зад красотата му има и история. Планината е свързана с паметта за избягали от робство хора, търсили убежище в труднодостъпните ѝ склонове и пещери. Затова Ле Морн е не само природен символ, а и място, свързано със свободата, съпротивата и човешкото достойнство. Когато знаеш това, гледаш планината по друг начин. Красотата вече има памет. А вятърът сякаш носи гласове от друго време. И точно тук отново се сетих за моя глезен и за отпадналите планински преходи.

Гледах Ле Морн и си казвах: „Не този път.“ Но някъде вътре в себе си добавях: „Ще се видим пак.“

Подводният водопад, който остана за следващия път

Бяхме планирали полет със самолет, за да видим прочутия „подводен водопад“ край Ле Морн. Той всъщност е оптична илюзия, създадена от движението на пясък и седименти по подводния релеф, но погледнат отвисоко изглежда така, сякаш океанът се излива в огромна бездна. За съжаление времето не позволи полетът да се състои. Съжалявахме ли? Малко. Но не достатъчно, за да помрачи каквото и да било. Мавриций вече ни беше подарил толкова много. А човек трябва да остави нещо и за следващия път.

Шамарел и Цветната земя – когато природата реши да рисува

Водопадът Chamarel се спуска сред невероятна зеленина като бяла нишка между скалите. Водата пада с огромна сила, а въпреки това гледката носи спокойствие. Странно противоречие. Но може би природата точно това умее най-добре – да бъде едновременно нежна и могъща.

След него дойде Seven Coloured Earth. Земята тук се прелива в червени, кафяви, охрени и виолетови нюанси. Знаехме, че зад това стои геология. Но въображението веднага предлага по-хубава версия. Сякаш някой е разсипал огромни купчини канела, какао и подправки върху земята. И после просто ги е оставил там. За да ни удивляват.

Ромът на Мавриций – островът в чаша

Rhumerie de Chamarel беше едно от онези места, които съчетават всичко, което харесваме – красив пейзаж, интересна история, производство и дегустация. Ромът тук се произвежда от пресен сок от захарна тръстика. И точно при дегустацията започва истинската игра на сетивата. Плодови нотки. Подправки. Ванилия. Дърво. Сладост. Топлина. Всеки ром сякаш разказва различна история.

Посетихме и Rhumerie de Saint Aubin, а резултатът от всички тези дегустации беше напълно предвидим: имаше покупки. От всяко място. Нямаше как да устоим. В един момент куфарът ни започна да прилича на малък магазин за маврицийски специалитети. И никак не съжалявам.

Ванилията – ароматът на търпението

Посещението на ваниловата ферма BD Vanilla беше нещо съвсем различно и много интересно за нас. Не беше планирано, а се оказа невероятно попадение. Истинската ванилия е толкова по-сложна от малкото пакетче, което купуваме от магазина. Тя идва от орхидея. Отглеждането ѝ изисква много грижи, а след образуването на шушулките следва дълъг процес, докато се развие онзи аромат, който всички познаваме. И някак съвсем естествено си помислих – хубавите неща явно не обичат да бъдат пришпорвани. Ванилията просто го доказва по особено ароматен начин.

Гри Гри и Суяк – дивият юг

Gris Gris ни показа съвсем друго лице на океана. Тук той не е кротка тюркоазена лагуна. Тук е стихия. Вълните се хвърлят към скалите, пръските политат във въздуха, а вятърът подхваща всичко – косите, дрехите, мислите. Красотата тук не е нежна. Тя е могъща. Не те приспива с тиха песен. Събужда те.

След това Souillac ни върна към по-спокойния ритъм на юга. Обичам такива места. Не се опитват непременно да впечатляват туриста. Просто живеят. И точно в тях често се крият най-приятните изненади – стари шарени автобуси пълни с ученици облечени в училищни униформи; крайпътни капанчета с вкусни плодове и снаксове; разхождащи се хора по улицата.

Biscuiterie H. Rault – когато една бисквита може да разкаже история

Една от най-приятните ни изненади беше Biscuiterie H. Rault. Истинско попадение!

Място, което може да изглежда малко на картата, но оставя голям спомен. Тук се произвеждат традиционни бисквити от маниока по стара семейна рецепта, предавана през поколенията. Макар че не платихме за тур и на входа не бяха много любезни, разбрахме малко повече за това място. Историята им започва през XIX век, а самото производство е запазило усещането за нещо истинско и неподправено.

Маниоката придава на бисквитите специфична текстура – леки, деликатни, приятно хрупкави и различни от обикновените пшенични сладки. А вкусовете! Кокос. Ванилия. Канела. Анасон. Шоколад. Масло. Всеки аромат сякаш носеше различен малък спомен от острова. И си помислих колко прекрасно е, че в свят, в който всичко става все по-бързо, все още съществуват места, които отказват да бързат. Които пазят рецептите си. Традициите си. Историята си. Сякаш времето е останало там за малко. И после някой го е изпекъл във формата на бисквита.

Разбира се, отново имаше покупки, но уви ги забравихме в апартамента, който бяхме наели. Почерпка за следващите пътешественици.

Мабур, храмът Shri Vinayagar и Блу Бей

Mahébourg ни хареса със своя по-спокоен и местен характер. Лодки, крайбрежие, седмичен пазар, малки улици и усещането за градче, което не е построено единствено за туристите.

В района посетихме и Shri Vinayagar Seedalamen Kovil – още един красив индуистки храм, който добави цвят към религиозната мозайка на нашето пътуване.

Последните ни три нощувки бяха в Blue Bay. Изборът беше и практичен – полетът ни беше ужасно рано сутринта, а Blue Bay е близо до летището. Така можехме спокойно да върнем автомобила и да не превръщаме последната нощ в логистичен кошмар.

Но практичното решение отново се оказа красиво. Блу Бей има прекрасна лагуна и богат морски живот. А последните дни там носеха онова странно чувство, което всеки пътешественик познава. Още си на мястото. А вече ти липсва. Започнах да запомням още по-внимателно. Цвета на водата. Вятъра. Птиците. Светлината. Дори и дъжда. Защото знаех, че скоро всичко това ще се превърне в красив спомен.

Източният бряг – Бел Маре, Палмар, Пост Лафайет и Тру д’О Дус

Изтокът е различен. По-ветровит, по-отворен към океана и някак по-просторен.

Poste Lafayette, Palmar, Trou d’Eau Douce – всяко място имаше свой характер. Но Belle Mare определено се нареди сред трите ни абсолютни фаворита. Дълъг плаж, почти бял пясък и онзи невероятен цвят на водата, който на снимките изглежда подозрително обработен. Само че не е. На моменти просто стоях и гледах океана, чудейки се колко нюанса на синьото изобщо съществуват. А точно този ден имахме късмет да попаднем и на празника на Ганеша. Хората бяха празнично облечени, събираха се със семействата си, звучеше музика, имаше храна и цветя, които пускаха в океана. Беше пъстро, шумно и много интересно да видим тази традиция не като туристическа атракция, а като част от истинския живот на острова. Е, имаше и сериозни задръствания, които в един момент леко изпитаха нашето собствено духовно равновесие… Но и това е част от преживяването. 😄

Плажовете – там, където Мавриций живее

Плажовете на острова заслужават собствена история.

Pereybere. Tamarin Bay. Belle Mare. Нашите три фаворита.

Но Mont Choisy, Trou aux Biches, Flic en Flac, Palmar, Poste Lafayette, Blue Bay и останалите също имаха своето очарование.

Перлено белият пясък в комбинация с блестящо синия океан е трудно да бъде описан.

И особено ми хареса естествената сянка. На много плажове има достатъчно палми, казуарини и широколистни дървета и изобщо не изпитвахме липса на чадъри. Сякаш природата сама е решила да се погрижи за туристите. На плажовете, които посетихме, намирахме и каравани или малки камиончета за храна, а обществените тоалетни, които използвахме, бяха изненадващо чисти и добре поддържани. Но най-много ми харесваше да наблюдавам местните. Туристите естествено търсят водата и слънцето. Местните семейства, които виждахме, често избираха сенчестите пространства под широколистните дървета зад плажа.

Събираха се със семействата и приятелите си. Хапваха. Разговаряха. Смееха се. Слушаха местна музика. Децата играеха. И всичко изглеждаше толкова естествено. Сякаш никой не бързаше да „изживее“ деня. Просто го живееше. И това ми хареса ужасно много.

Кокосите и най-страшното камионче за сладолед на острова

Ако има нещо, което не ми стигна през тези почти две седмици, това бяха пресните кокосови орехи. Студена прясна кокосова вода в горещия ден.

После разрязват ореха и стигаш до младата кокосова ядка – мека, нежна и леко сладка. Не ми омръзна. Нито веднъж. Можех да пия кокосова вода всеки ден и пак да се зарадвам на следващия орех като дете.

Но маврицийските плажове имат и още една особеност. Камиончетата за сладолед. Те обикалят от плаж на плаж с много силна и лесно разпознаваема мелодия. И очевидно идеята е да бъдат чути отдалеч. Е, чуват се! Само че на мен тази музика ми звучеше малко… creepy. Представете си: тюркоазен океан. Бял пясък. Палми. Нежен вятър. Листата шумолят. Птиците пеят. И изведнъж отдалеч започва да се приближава мелодия, която спокойно би могла да бъде саундтрак на леко странен филм на ужасите. Всеки път ми ставаше смешно. Мавриций очевидно има собствено чувство за хумор.

Хората на Мавриций – усмивката като универсален език

Колкото и красиви да са океанът и планините, едно място никога не остава в сърцето ти само заради пейзажите. Остават хората. А хората на Мавриций бяха едно от най-хубавите ни впечатления. Навсякъде срещахме усмихнати, приветливи и гостоприемни хора. Хора, които ще ти обяснят. Ще ти покажат. Ще се пошегуват. Ще те попитат как е благодаря на родният ти език и ше се постараят да го запомнят.

За туристите комуникацията е сравнително лесна. Английският и френският са широко използвани, а местните помежду си много често говорят маврицийски креолски. Понякога просто стоях и слушах разговорите около нас. Не разбирах думите, но усещах ритъма. Има езици, които сякаш вървят. И други, които танцуват. На мен креолският ми звучеше точно така – жив, мелодичен и някак естествено принадлежащ на острова. Мавриций е културна мозайка, оформена от индийски, африкански, европейски и китайски влияния. И това се усеща навсякъде. В лицата. В храмовете. В езиците. В музиката. И най-вече – в храната.

Мавриций в чиния – любовна история с къри и подправки

О, храната! Само за нея бих могла да напиша отделна статия. И може би трябва.

Защото маврицийската кухня е като самия остров – смес от различни култури, които вместо да се конкурират, са решили да седнат около една маса. Индийски, китайски, африкански, френски и креолски влияния се срещат в чинията.

Ние хапвахме както в хубави ресторанти, така и в малки местни заведения и крайпътни капанчета. И почти всичко беше вкусно. Особено ако, като нас, обичате леко пикантното къри. Няма голямо значение дали е с месо или зеленчуци. Подправките са душата му.

Dholl puri

Една от емблемите на маврицийската улична храна. Тънка мека питка с жълт грах, която се сервира с къри, различни сосове и пикантни добавки. Мека, ароматна и опасно лесна за изяждане. Първата изчезва. После втората. А след това човек започва да се преструва, че „само опитва“.

Farata

Плоска питка, близка до индийската парата. Топла, леко слоеста и прекрасна с ароматно къри. Има комбинации, които просто не трябва да бъдат разделяни. Топла farata и къри са една от тях.

Mine frite

Пържени нудли със зеленчуци, соев сос и различни добавки – пилешко, скариди или други продукти. Китайското наследство на острова в една чиния. Семпло. Ароматно. И ужасно вкусно.

Gâteau piment

Малки пържени топчета от жълт грах, чили и подправки. Хрупкави отвън, по-меки отвътре. Малки като размер. Но понякога с темперамент на вулкан.

Boulettes

Кнедли с различни плънки, често поднесени в ароматен бульон. Риба, месо, скариди или зеленчуци. Честно казано, това не беше моето блюдо.

Самоси

Златисти триъгълничета с ароматна плънка. Отхапваш. Чуваш хрупването. И после идват подправките. Основният им недостатък е, че една никога не е достатъчна.

Salade confit

Кисело, сладко, солено и пикантно в една хапка. Мариновани плодове или зеленчуци, чили и подправки. Не не повторихме. Не беше по наш вкус.

Alouda

След пикантното идва нещо сладко.

Alouda е млечна напитка, близка до индийската falooda, със семена от босилек, желирани елементи и аромат, често ванилов. Напитка и десерт едновременно. Малко странна при първата глътка. И точно затова интересна.

Морските специалитети

Разбира се, на остров насред Индийския океан не можехме да пропуснем рибата, скаридите, октопода и останалите морски дарове.

Местните подправки им дават съвсем различен характер. Особено ми харесваше как лютивото, доматите, джинджифилът, чесънът и ароматните смеси се съчетават с морската храна. И точно затова според мен човек не трябва да се затваря само в ресторанта на резорта. Понякога най-вкусният спомен идва в хартиено пакетче от малко крайпътно заведение.

Автомобилът – нашият билет за свобода

Наехме автомобил и за нас това беше едно от най-правилните решения за цялото пътуване. Движението е отляво, както във Великобритания. В първите пет-десет минути мозъкът леко протестира. След това започваш да свикваш. За опитен шофьор адаптацията е сравнително бърза. Ние останахме с много добри впечатления от основните пътища и магистралите– отлично поддържани, с маркировки, знаци и обозначения, безброй много кръгови и учудващо доста полицаи и камери за контрол на движението. Разбира се, има и по-тесни местни и планински пътища, където се изисква повече внимание. Но свободата, която автомобилът ни даде, беше безценна.

Не чакаш трансфер. Не следиш група. Не гледаш часовника.

Ако ти хареса някой плаж – оставаш. Ако видиш интересен храм – спираш. Ако зад следващия завой има невероятна гледка – обръщаш. Понякога най-хубавите спомени се раждат точно от решенията, които не са били в програмата… Поне според мен.

Къде да отседнем и какъв тип почивка да изберем?

Според мен това е първият въпрос, който всеки трябва да си зададе, преди да резервира Мавриций: Каква почивка искам?

Защото островът предлага всичко.

Можете да изберете прекрасен комплекс на плажа и девет дни почти да не го напускате. И това би било чудесна почивка.

Но можете и да направите точно обратното – да обикаляте, да откривате, да спирате по плажове, пазари, храмове, дестилерии и малки градчета. И това също би било чудесна почивка.

Проблемът идва, ако резервирате първото, а всъщност искате второто. Ако сте в един отдалечен комплекс без автомобил и внезапно решите, че искате постоянно да разглеждате острова, транспортът с таксита, хотелски коли и организирани екскурзии може да увеличи разходите значително. Затова първо решете какъв пътешественик сте. Ние определено сме от онези, които не могат да стоят дълго на едно място. Любопитството ни постоянно ни дърпа за ръкава. „Хайде да видим какво има там!“ И обикновено тръгваме.

Нашите три бази

За почти двете седмици на острова избрахме три различни места за нощуване.

Гранд Бей – 4 нощувки

Идеална база за севера – Pereybere, Cap Malheureux, Mont Choisy, Trou aux Biches, Pamplemousses и Порт Луи.

Бел Омбр – 5 дни

Тук бяхме в прекрасен резорт с полупансион. Бел Омбр беше страхотно място. И ако трябва да избера коя част на острова най-силно ме е докоснала – това е югът. Бел Омбр и Ле Морн буквално ме оставиха без дъх. Плаж, глезене, обиколки и наслада.

Blue Bay – 3 нощувки

Последната ни база. Избрахме я и заради близостта до летището, тъй като обратният ни полет беше адски рано сутринта. Така спокойно върнахме автомобила и избегнахме ненужен стрес в последните часове.

Пробвахме различни варианти – хотел със закуска, резорт с полупансион и апартамент. Искахме да видим кое ще ни хареса най-много. Ако трябва да организирам същото пътуване отново, за хора като нас, които искат активно да опознават острова, вероятно бих избрала само две основни локации. Така се губи по-малко време в събиране и разопаковане на багаж, а островът остава достатъчно удобен за обикаляне с автомобил.

Защо за нас полупансионът е чудесният компромис

Ако ще обикаляте през деня, полупансионът според мен има много логика. Закусвате спокойно. Тръгвате. На обяд сте някъде по пътя и можете да опитате dholl puri, farata, samosa, gâteau piment или каквото друго ви привлече. Вечер се прибирате и имате спокойствието, че ви очаква вечеря. Така не плащате за обяд в хотела, когато през половината време няма да бъдете там.

И най-важното: оставяте си място за местната храна. А би било истински грях да стигнете до Мавриций и да познавате само храната на хотелския бюфет.

Кой бряг за кого е?

Мавриций е заобиколен от много лагуни и на огромна част от острова водата е кристално чиста и изпълнена с морски живот. От нашия личен опит северът и западът ни се сториха много приятни за хора, които предпочитат по-спокойно плуване в защитени лагуни. Разбира се, морето никога не трябва да се подценява и конкретните условия, теченията и времето винаги са по-важни от общите правила.

Източната страна е по-ветровита и предлага добри условия за различни водни спортове на подходящите места. Там се намират и много красиви курортни комплекси.

Но за мен… Както вече писах югът остава най-красив. Бел Омбр. Ле Морн. Дивото крайбрежие. Зелените планини. Там природата не просто те кара да я погледнеш. Тя те кара да замълчиш.

И ако трябва да избера само три плажа…

Трудна задача.

Но нашите фаворити останаха:

Pereybere – заради прекрасната лагуна и уютното усещане.

Tamarin Bay – заради дивата красота, планините и характера.

Belle Mare – заради дългата пясъчна ивица и онези невероятни сини цветове.

Но истината е, че всички плажове, които видяхме, бяха красиви по свой начин.

Flic en Flac ме впечатли с огромното пространство и това, че въпреки многото хора не беше неприятно шумен.

Mont Choisy – със спокойствието и сянката.

Blue Bay – с кристалната лагуна.

Източните плажове – с вятъра и усещането за простор.

Мавриций няма само един красив плаж.

Има много различни версии на красотата.

Мавриций – пътешествие, което не приключва със самолета към дома

И така, след почти две седмици, стотици километри, безброй плажове, храмове, водопади, ром, ванилия, кокосови орехи, пикантно къри, бисквити от маниока и една незабравима среща с големите хищници, дойде време да си тръгнем.

А аз никак не обичам да си тръгвам от места, на които съм оставила частица от сърцето си. Последните часове имаха онова особено настроение, което познава всеки истински пътешественик. Още си там. А вече ти липсва. Странно чувство. Малко тъжно. И много красиво. Защото означава, че мястото ти е подарило нещо истинско.

Мавриций ми подари сутрини, в които океанът изглеждаше като разтопен тюркоаз.

…Подари ми следобеди под сянката на дърветата.

…Дъждът под формата на роса.

…Песните на птиците.

…Гласовете на маймунките сред зеленината.

…Подари ми храмове, в които за миг забравях всичко останало и просто гледах.

…Подари ми аромата на ванилия.

…Вкуса на ром.

…Хрупкавата бисквита от старата семейна фабрика.

…Студената кокосова вода в горещ следобед.

…Невероятната гледка към Ле Морн.

…Сърцето ми, което препускаше край лъвовете и тигрите.

…Спокойствието на гигантските костенурки.

…Усмивките на хората.

…И, разбира се, онази леко страховита мелодия на камиончето за сладолед, която вероятно бих разпознала дори след десет години.

Мавриций ми напомни нещо, което в ежедневието много лесно забравяме.

Колко малко всъщност му трябва на човек, за да почувства чисто щастие. Топъл вятър. Босите крака в пясъка (дори и понякога с шина на глезена). Някой, с когото да споделиш гледката. Непознат път пред теб. И достатъчно любопитство, за да завиеш по него.

Не успяхме да направим планинските преходи.

Не видяхме подводния водопад от въздуха.

И въпреки това не чувствам, че сме пропуснали Мавриций.

Напротив.

Понякога съвършеното пътешествие не е онова, в което всичко върви по план.

А онова, в което планът престава да бъде важен.

Онова, в което се научаваш да приемаш каквото денят ти поднесе.

Да спреш, когато гледката те повика.

Да останеш още малко, когато ти е хубаво.

Да опиташ непознат вкус.

Да влезеш в храм, за който не знаеш почти нищо.

Да поговориш с човек, когото никога повече няма да срещнеш.